Проверка на TrafficNews установи, че обществената дискусия около мандатността на директорите е силно поляризирана. Поддръжниците на мярката смятат, че въвеждането на ограничение на мандатите е предпоставка за по-прозрачно и съвременно управление на училищата. Част от родителите твърдят, че продължителното задържане на един и същ човек във властта често блокира инициативите и намалява контролът в училищната среда. „Има училища, в които директорите управляват по 20–25 години. За жалост неведнъж това създава усещане за недосегаемост и води до зависимости, страх сред колектива и липса на реален контрол“, коментират потребители. „Когато един директор е твърде дълго на поста, училището започва да функционира като затворена система. Новите идеи трудно се приемат, а критиката се възприема като атака“, казва Мария Ангелова.
В подкрепа на идеята в дебата бяха посочени и примери за злоупотреби с власт, фаворизиране при назначения и напрежение в колектива, както и липса на ефективни механизми за смяна на ръководството. Един от участниците в групата описва поведението на някои директори като „феодално“ и аргументира, че мандатността е демократичен инструмент срещу монопола върху властта: „Има директори, които управляват като феодали. Мандатността е демократичен механизъм. Тя съществува в много сфери именно за да предотвратява монопол върху властта“, пише той. Привържениците на реформата посочват, че периодичната смяна на ръководството би позволила млади и мотивирани лидери да реализират визията си за развитие на училищата.
От другата страна на дебата директори и преподаватели предупреждават, че механичното въвеждане на мандатност може да доведе до нестабилност и сътресения в системата. Според тях не бива да се поставят всички директори под един общ знаменател, тъй като има ръководители, изградили с години доверие и последователност. „Не можем да поставяме всички директори под общ знаменател. Има хора, които са изградили силни училища с години труд, доверие и последователност и са посветили животите си на това“, посочват участници. Много учители добавят, че ако училището се развива добре, печели проекти и привлича ученици, насилствена смяна може да навреди на постигнатото. В дискусията се появи и тревога от политизация: „При всяка смяна на директор има риск от външен натиск и назначения по партийна линия. Вместо стабилност можем да получим постоянни кадрови войни“, смята педагог.
Като алтернативи на строга мандатност участниците в дебата предлагат въвеждане на по-строги и прозрачни системи за оценяване, базирани на реални резултати, обратна връзка от учители и родители и независима оценка при конкурси. Някои предлагат ограничение до два последователни мандата, след което да се изисква нов конкурс с ясни критерии. Бившият министър на образованието Красимир Вълчев е коментирал, че мандатността увеличава отговорността, но отбелязва и ползата от натрупания опит при дългогодишните ръководители: „Когато един човек е с мандат, се увеличава неговата отговорност към свършената работа… но от друга страна дългогодишното заемане на позиция води до натрупване на опит, който помага за по-доброто управление.“ Дебатът остава между необходимостта от обновление и желанието за стабилност и приемственост в българското образование.