От 2026 г. изкуственият интелект ще бъде официално включен в българските учебни програми и учениците ще работят върху въпроси, свързани с границата между човешкото и машинното творчество. Това бе посочено като ключова промяна в подхода към обучението, като целта е не само да се запознае поколенията с технологиите, но и да им се дадат инструменти за критично използване. Докторантът по информатика в БАН и съосновател на Skill Catalyst Иван Драганов подчертава, че „задачата пред училището и родителите не е просто децата да свикнат с технологиите, а да се научат да ги управляват с мисъл, вместо да зависят от тях“.
В обсъжданите образователни подходи се открояват два модела на взаимодействие с ИИ: инструмент, който действа като „патерица“, и инструмент, който служи като „компас“. В първия случай машината произвежда готови отговори, които ученикът приема без критика; във втория — ИИ помага за ориентиране, предлага гледни точки и подкани за по-добри въпроси, но решението остава у детето. За най-малките е предложена концепцията за „защитени зони“ — ограничаване на ролята на ИИ до трети клас, за да се изгради базова грамотност по четене, писане, концентрация и финна моторика, които не бива да се прескачат чрез технологични кратки пътища.
С напредване на възрастта акцентът се измества към разпознаване на неточности и т.нар. „халюцинации“ — случаи, в които системата звучи убедително, но дава неверни или измислени отговори. В прогимназията и гимназията училищата ще работят върху умението да се проверява надеждността на информацията, а не само да се намира бързо текст. Българският контекст също е изведен като важен фактор: международните модели често са обучавани върху англоезично съдържание и западни рамки, което може да доведе до грешки при локални литературни и исторически теми. Модели, създадени и тренирани върху български текстове като BgGPT, могат да имат предимство, но отговорите винаги трябва да се проверяват критично, особено когато са предназначени за деца.
Освен познавателните предизвикателства, в учебния дебат влизат и емоционалните измерения на общуването с ИИ. Системите имитират съчувствие и внимание, но това не е човешка емпатия; при децата опасността е технологиите да се възприемат като приятели и да създадат зависимост. На практика ИИ може да освободи време на учителите чрез автоматизация на рутинни задачи, но промяната най-силно ще засегне оценяването: ще се оценява не само крайният текст, а мисловният процес чрез подходи като „когнитивно авторство“ и „Дневник на промпта“. Родителите се насърчават да подкрепят нови навици — да питат дали детето е проверило отговора, да обсъждат възможни грешки и да насърчават критично мислене — за да се гарантира, че ИИ ще бъде инструмент за развитие, а не заместител на мисленето.