Съвременният начин на живот и превръщането на свободното време в инструмент за продуктивност се разглеждат тук като симптом на по-широк философски проблем: дали животът притежава присъща стойност или е лишен от смисъл. Това състояние е описвано като нихилизъм — не просто теоретично понятие, а преживяване, което прониква ежедневието и откликва в литературата. Нихилизмът се подразделя на различни разновидности: морален нихилизъм, който отрича обективни категории „добро“ и „зло“, епистемичен нихилизъм, поставящ под въпрос възможността за знание, и най-популярния екзистенциален нихилизъм, според който животът няма вроден смисъл. Изправянето пред тази празнота може да провокира тревога, защото поставя под съмнение основите на ценностите.
Класическите произведения предлагат разнообразни образи и стратегии за справяне с или потъване в тази празнота. Фридрих Ницше в „Тъй рече Заратустра“ описва колапса на традиционните ценности след „смъртта на Бог“ и насочва към идеята за самоизграждане на стойности чрез волята за съзидание и стремеж към Свръхчовека. Албер Камю в „Чужденецът“ представя героя Мьорсо като лице, чието безразличие и среща с абсурда водят до призив за бунт срещу липсата на смисъл и за приемане на живота в неговата преходност. Противоположен подход показва Фьодор Достоевски с „Подземен човек“ — образ на хиперсъзнателност и отчуждение, който служи като предупреждение за опасностите на крайния нихилизъм.
Други автори изобразяват структурни и социални източници на безсмислието. При Франц Кафка в „Замъкът“ героят К. се сблъсква с неясна, невидима бюрокрация и търсенето на смисъл завършва без развръзка, което отразява опита от срещата с абсурдни системи. Ерих Мария Ремарк в „На западния фронт нищо ново“ показва нихилизма като резултат от травмата на войната, когато идеалите за дълг и родина се разрушават и оставят празнина, трудно запълнима. Тези литературни примери не са само интелектуални упражнения: те предлагат рамки за разбиране на усещането за празнота в ежедневието и на възможните реакции — от създаване на нови стойности до бунт срещу абсурда.
Литературата по този начин служи като инструмент за осмисляне и критическо вглеждане в собствените ни реакции към липсата на гарантиран смисъл. Независимо дали читателят ще приеме идеята за конструкция на стойности в духа на Ницше, ще последва обръщението към абсурда на Камю или ще възприеме предупрежденията на Достоевски и Кафка, текстовете предлагат възможности за действие и размисъл. В срещата с нихилизма този литературен корпус показва, че изправянето пред празнотата може да позволи по-ясна оценка на онова, което индивидът смята за важно, и да насочи към конкретни начини за съпротивление или преосмисляне.