В последните седмици трагичен инцидент с ученичка от 7 клас в Пловдив отново насочи вниманието към проблемите на психичното здраве сред подрастващите. Във връзка с подобни случаи в страната бе припомнен и примерът с 18-годишния Билгин от село Нова махала, при който бе отчетен системен тормоз и пропуски в реакцията на институциите. От делата и разказите излиза картината на крехка граница между външно спокойствие и вътрешен срив; причините често са многопластови и остават незабелязани, докато не доведат до крайни последици. Високата обществена чувствителност към темата е оправдана, а нуждата от ранна намеса — очевидна.
Психологът Лили Барутчиева посочва, че причините за суицидно поведение сред тийнейджърите са комплексни и действат в комбинация. Сред ключовите фактори са психични разстройства като депресия и тревожни разстройства, употреба на психоактивни вещества и хранителни разстройства; по данни в статията около 11% от младежите в България имат диагностирано психично разстройство. Социално-психологическите тригери включват чувство за самота, липса на подкрепа в семейството, конфликтни отношения и тормоз — както в реалния свят, така и чрез цифровите платформи. Емоционални кризи като раздяла или загуба също могат да имат решаващо въздействие при уязвими млади хора.
Барутчиева изброява „червените флагове“, които не бива да се подценяват: рязка промяна в настроението, отдръпване от приятели и семейство, спад в училищния успех, внезапна агресия, самонараняване, раздаване на лични вещи и словесни изрази като „няма смисъл“ или „по-добре да ме няма“. Тя очертава и рискови типажи — емоционално уязвимият, перфекционистът, социално изолираният и импулсивният младеж — и подчертава, че „суицидът рядко е резултат от един фактор — той е процес“. В интервю специалистката категорично заявява: „Те не искат да умрат. Те искат болката да спре.“
Ролята на социалните мрежи и на съвременната среда е двустранна: те могат да засилят усещането за неадекватност и да улеснят кибертормоза, но и да предложат подкрепа при правилна употреба. След пандемията много млади хора показват по-ниска устойчивост на стрес и по-висока социална тревожност, а академичният натиск — особено преди изпитите в 7. и 12. клас — често се възприема като съдбоносен. Присъствието на дете с изразена тревожност влияе върху цялата класна среда чрез „емоционално заразяване“ и вторична травматизация; нерядко се наблюдава и риск от имитативно поведение, ако страданието бъде романтизирано или използвано за привличане на внимание.
За превенция Барутчиева апелира за многостепенен подход: в семейството — открита комуникация и активно слушане без осъждане; в училището — програми за психично здраве, обучение на педагогическия персонал и по-широко присъствие на училищни психолози; в обществото — достъпни услуги, кампании за намаляване на стигмата и кризисни линии. При непосредствен риск се препоръчва спешна медицинска помощ и обаждане на 112. Тя предупреждава срещу опасни митове като „който говори за самоубийство, няма да го направи“ и призовава възрастните да не омаловажават признаците, защото понякога един навременен въпрос или изречение като „Разкажи ми как се чувстваш, аз съм тук“ може да промени съдбата на дете.